Ледниците на България: Как ни засяга глобалната промяна на климата?*

от Анета Стефанова и Павел Антонов

Пол Браун е дългогодишен кореспондент на британския "Гардиън" по въпросите на околната среда, посветил много статии и един луксозно илюстриран албум, на глобалната промяната в климата. Когато най-после посети София през април, Браун препоръча на група български журналисти да демонстрират ефекта от промяната в климата като разкажат за топящите се ледници на България. Някои от присъстващите се изсмяха, други запазиха хладнокръвие, но всички си помислиха приблизително следното: този път мистър Браун се е объркал – всички знаем, че в  България ледници просто няма. Усетил смущението на аудиторията, ветеранът екожурналист се усмихна сдържано, по английски, и рече "проверете все пак". Направих го, почти от любезност – и седмокласниците знаят, че у нас ледници няма, а неколцина български учени систематично отричат промяната на климата в медийните си изяви.

Първия бегъл поглед в „Уикипедия“ не разкри нищо за българските ледници. Но преди да прекратя издирването хвърлих едно око в английската й версия и се вцепених: действително насреща ми се блещеше кратка статия за българските ледници. Взрях се внимателно, да не би да са на Антарктика, но не би: ледник "Бански Суходол" бил под Кутело, на Пирин. Продължих проверката. Още същата вечер вечерях с приятели, които често крачат из планините и ги запитах за някакъв си ледник на Пирин. Смях: "Има там една преспа, сто пъти сме я виждали..."
Реших да действам професионално. Пуснах имейл до Националния хидрометеорологичен център. Същия, от който четат времето. Първият отговор беше  обезкуражаващ:

Moga da kazha, che sega v Balgaria lednici njama

„Tova, obache ne oznachava, che v dalechnite geologichni epohi ne e imalo,“  продължаваше отговорът на Надежда Петкова. Тя обаче си призна, че не е специалист по ледниците и ми препоръча да задам въпроса на геоморфолог. Зададох го, и тъкмо да забравя за него, когато дойде още един отговор. Минка Стоянова се занимава с интернет комуникациите в същия институт, първо предала запитването на колежката си. Но после й станало любопитно и намерила статия за ледниците в Пирин, публикувана на английски от двама немски учени от Дрезден, K. Grunewald и J. Scheithauer. Странно, че не са работили с българи, написа Минка Стоянова, и заключи "Спорна работа".

Може би не са работили с българи, защото всички българи знаят, че в България няма ледници, допуснах мигом. Но тозчас разбрах, че греша - в списъка от предходни изследвания, цитирани от немците, имаше и български имена. Светна ми пред очите - най-после някой в България, който да знае за тези мистериозни ледници. За да се свържа с тях, обаче, писах до водещия автор на германската публикация. Четвърт час по-късно разполагах с любезно съобщение от доктор Карстен Грюнвалд, специалист от Лайбниц институт по екологично, градско и регионално развитие в Дрезден. Той потвърди, че ледници има - ура! Но не били точно ледници, а ледничета, или микро-ледници. И били най-южните в цяла Европа!

Това си е вече новина. За всички, освен евентуално за шепата изследователи, които са проучвали въпросните ледничета, ледникови кори, или каквото и да е научното им название. И освен за Пол Браун. Още на излитане от София той ме предупреди: "Не забравяй да разкажеш на сънародниците си за тези ледници - те трябва да научат за тях и да ги видят, преди да ги стопи завинаги промяната в климата." Промяната в климата е една от областите, в които Пол Браун е експерт - като бивш кореспондент по околна среда на "Гардиън", и автор на поредица от статии, книги, и дори една изложба по темата, за която Британският съвет изпрати фотографи по цял свят за да заснемат - насочени от Пол Браун - местата, където климатът най-бързо се променя, и последствията от това. България не е била включена в изложбата, но както се оказва и у нас има какво да се заснеме. Два микро-ледника, при това най-южните на европейския континент, все още таят ледовете си по северните склонове на пиринските върхове, потвърждава Карстен Грюнвалд.

Микроледниците се оказват новина и за активистите, работещи срещу климатичните промени в България. "За българските ледници повече съм чувал от колкото знам - мислех че вече са изчезнали," споделя Георги Стефанов, експерт по промяна в климата към WWF. Експертът на международната организация също смятал, че последните сериозни данни и наблюдения на ледници у нас са от 1920те и 1930те години. Очевидно у нас ледници все още има, но не малък е и шансът да изчезнат, тъкмо когато разбрахме за съществуването им. Причина за това са в глобалната промяна на климата – процес, предмет на научни изследвания и ненаучни спорове от десетилетия. От едната му страна е международната наука, представена от междуправителствения панел по климатичните промени /IPCC/. Създаден през 1988 под егидата на ООН и други международни организации, панелът обединява хиляди учени от цял свят, които оценяват  текущо наличните научни сведения за рисковете от промяната на климата, причинени от човешка дейност, потенциалните й екологични и социоално-икономически последствия, и възможностите за адаптация към тях и намаляване на последствията им. В поредица от доклади от създаването си, IPCC потвърждава мрачната реалност на драстична промяна на климат на планетата, причинена от интензивното икономическо развитие в индустриалния свят, най-яркият резултат от работата му е приемането на протокола от Киото към рамковата конвенция за промяната в климата на ООН, с който правителствата на много икономически страни приеха да ограничат и намалят емисиите в атмосферата, с цел овладяване на климатичните промени. Това ограничаване обаче носи размествания в икономическото и геополитическо статукво и среща сериозен отпор. Както във всяка война, най-разгорещена е битката за истината, чийто предмет са информирането на обществата и последващите го политически решения. Информационната война се води на различни фронтове, а основни играчи в нея са т.нар „отрицатели“ – учени, експерти, политически и икономически лидери, които поставят под съмнение или промяната на климата по принцип, или фактът, че тя се причинява от икономическата дейност на човечеството.

Сред най-популярните отрицатели е датският статистик Бьорн Ломборг, който преди десетилетие нанесе тежък удар на споделеното разбиране за вредите от климатичните промени в книгата си „Скептичният природозащитник.“ Методите и изводите на Ломборг бяха категорично отречени от научната общност в родината му и по света, но пък световните икономически медии го покриха със слава и популяризираха твърденията му. Подобна бе съдбата на мнозина други „скептици“ чиито „сензационни доказателства“ систематично се тиражират, за да подкопават научните доказателства за рисковете от промяната в климата. В излязлата през 2011 книга „Търговци на съмнение“ американците Наоми Орескес и Ерик Конуей разкриха наличието на същинска машина за произвеждане на подвеждаща и разколебаваща информация. Парадоксалното откритие на авторите е, че основните комуникатори на „климатичния скептицизъм“ са шепа добре познати на медиите учени с висок обществен статут в САЩ, част от които са извършвали същите услуги и в интерес на тютюневата индустрия през 1970те. Но разкритията в книгата не получават и една стотна от медийното внимание, на което се радва т.нар. „климат-гейт“ – хакерски пробив в кореспонденцията на екип от учени от Университета на източна Англия, „разобличил“ манипулация на научни данни за повишаване на остротата на климатичните промени. Разразилият се медиен скандал почти торпилира решимостта за политически промени на конференция на ООН по въпросите на климата в Копенхаген през 2009 г а последствията от пропуснатия момент за действие се усещат и до днес. Този, и други подобни случаи, с дейното участие на пресата подкрепят изводите на американският учен Максимилиън Бойкоф, който доказва в поредица изследвания, че свързаността на медийната собственост с корпоративните интереси в областта на климатичните промени води до изкривено отразяване на дебата пред обществеността. Бойкоф сравнява медийното отразяване на климатичния дебат в престижната преса на САЩ с тезите на рецензираните научни публикации и установява крещящо противоречие: докато научните доклади са единодушни за наличието на промяна в климата и икономическите й причини, в пресата тезата на „скептиците“ получава равноправно присъствие.

В Русия и страните от Източна Европа пък науката традиционно е поставена в пълна финансова зависимост от държавата и учените се стараят да не противоречат на политическите повели за отричане на значимостта на климатичните промени, дори когато собствените им данни сочат друго. България не прави изключение – специалисти от  различни области у нас свободно оспорват научния консенсус в медиите у нас. Според  доц. д-р Катя Георгиева, ръководител на секция „Космическо време“ към ,,Институт за космически и слънчево-земни изследвания", БАН, сериозността на климатичните промени е „спорен въпрос.“ „Ние не отричаме, че има климатични изменения, но те са съвсем естествен процес,“ заявява Георгиева. Тя отрича напълно моделите, използвани от учените, членове на IPCC и ги обвинява в меркантилност.  

Един от учените в България, който взема промяната на климата сериозно, е  професор доктор Веселин Александров, директор на департамент "Метеорология" към Националния институт по метеорология и хидрология към БАН. В публикувания под негова редакция сборник „Климатични промени“ се съдържа изследване, според което до 2080 г. е възможно температурите да се повишат с около 4-5°С – хипотеза, която Георгиева също отхвърля като невъзможна. Александров обаче не приема твърденията, че промяната на климата може да се дължи на естествен цикъл на слънчевата активност. Според него тенденцията в глобален аспект е към повишение на температурите. Неговите изследвания демонстрират, че за България през последните около 20 години тенденцията също е към повишение на температурите. „Не е толкова отчетлива, както в световен мащаб, но има сигнал,“ утвърждава Александров. Затоплянето у нас е по-незначимо, по-бавно, но тенденция на затопляне има и тя продължава, твърди той: „На базата на тези данни, които ние събираме повече от 100 г., аз мога да кажа следното: през последните 20 г. температурните аномалии, включително на територията на България, са положителни.“

Марк Босани, основател на неправителствената Коалиция за климата в Българя е категоричен, че доказателствата за наличие на климатични промени са убедителни. Според него ролята на гражданските организации е да изтъкнат резултатите от научните изследвания, да информират обществото, да ги предадат на по-разбираем език, за да могат хората сами да си правят изводите. „Моето лично мнение е, че научните изследвания, които посочват антропогенно влияние, тежат повече от тези, които доказват обратното,“ заявява Босани.

Междувременно по въпроса за климатичните промени се работи и на правителствено ниво. У нас се подготвя Закон за ограничаване на изменението на климата, който цели да обобщи всички съществуващи до сега нормативни текстове, отнасящи се до климатичните „Процесът е в много начална фаза“, каза Георги Стефанов от WWF България. В средата на август беше публикувано първото предложение за нормативния текст, като в краткото време за внасяне на препоръки от Коалиция за климата, част от която е и WWF, са успели да внесат своите предложения. Георги Стефанов коментира, че въпреки че Министерството на околната среда и водите не е допуснало неправителствените организации до участие в изготвянето на законопроекта, е приело по-голямата част от направените препоръки. изменения.

--

*Материалът е подготвен в рамките на проект "Околна среда vs. Инвестиции" с подкрепата на програма "Повече плурализъм по време на криза" на Иниститут "Отворено общество"