Левски е жив!

Трудно ми е да чествам годишнина от смъртта на човек, когото уважавам и обичам. Предпочитам да чествам рождението им. Васил Иванов Кунчев е точно такъв човек, когото усещам напълно жив.
Лутал се между заблуди и илюзии, между праведност и престъпни грехове, опитал - и изоставил монашеска и даскалска службица, легии и чети.  Защото разбрал, че за постигане на мисията си, човек може да  разчита най-вече сам на себе си. 
А неговата е изглеждала невъзможна - и по тогавашните, и по сегашни мерки:  да обедини сънародниците ни зад идеалите за свобода, равноправие, уважение към различните хора и релитии, включително турците и мюсюлманите, с европейско самочувствие но и отказ от власт, тщеславие, постове и материални облаги. За тяхно, наше добро, но както той го е разбирал! 
Знаел е, че повечето от тях не го искат. Искат си келепиреца,  алъш-вериша, спокойния животец, потурите, ракийката, гурбетеца из Европата.... Мразят поробителя под сурдинка, но недолюбват и европейските ценности, проклетото свободолюбие, дето мъти преклонените главици. Преклонени, преклонени, ама сабя не ги сече!
Затова го уважавам този Васил Иванов Кунчев. Защото споделям ценностите му. Но колкото и да си обичам страната и сънародниците, трудно бих тръгнал по пътя му към онова бесило. Вие?
И днес, 150 години след гибелта му, уж отдавна освободена българската държава, но колцина от лидерите й споделят или преследват неговите идеали? За тях той продължава да е опасен. Като жив, реален човек, той и днес воюва с всяко подтисничество, алчност, отказ от единство с другите европейски народи, нежелание да браниш други поробени страни.
Звучи политически, нали? Ужас! Ето, затова се стремят да го умъртвят. Да изтръгнат живеца от спомена за него. Да му отслужат панахида. Да го сведат до изтъркан атрибут, прашасала икона, бронзов паметник, всичко друго, но не и жив човек, когото всеки от нас може да разбере.
И поне мъничко да бъде него. Левски!