За чудото на социалните мрежи

Манол Пейков получи най-много гласове и спечели една от двете награди „Свободен електрон“ на публиката тази година. Фондация БлуЛинк връчва наградата ежегодно за постижения в използването на дигитални инструменти в името демокрацията, околната среда и европейските ценности.

от Манол Пейков:

"Аз съм издател, преди да бъда общественик. Преди време ми гостува един от любимите писатели, които издаваме –  Етгар Керет. Той е от Израел. Попитаха го по време на форум дали книгата ще изчезне. Той каза: „Хора, разберете, книгите може и да изчезнат. Но това, което няма да изчезне, са историите”.

Хората са си разказвали истории около огъня, след това са ги записвали на камъни, след това на папируси, после е измислена книгата и историите изведнъж са станали много по-достъпни. След това идва електронна книга. Тези истории може сега да са в облаците, в буквален и в преносен смисъл, но винаги ще бъдат нужни на хората.

В известен смисъл за мен възмущението срещу социалните мрежи е много пресилено и напълно ненужно, защото социалните мрежи са именно това – огледалото на хората. Само че в една съвременна версия.

Преди време същите неща са се случвали на агората в Древна Гърция, в Древен Рим – все пак около площадите са създадени съвременните градове. А сега се случват в интернет. Хората са си същите, а интернет е само средство.

Но интернет е страшно мощно средство. Тези ужасно глупави и самонадеяни хора, които виждаме всеки ден с хиляди в социалните мрежи, си ги имаше и преди; просто не бяха в нашия “поток” – това е разликата.

Разликата е, че интернет дава трибуна. Той е рупор. Нещата, които преди са ставали с обикаляне от паланка на паланка, от село на село, за да се създадат революционни комитети, да бъдат убедени хората да споделят някаква обща кауза, сега стават много по-лесно.

Страницата на Манол Пейков във Фейсбук

История за доброто

Това, което постигнах, беше абсолютно неочаквано за мен. То започна на 24 февруари, точно преди година, с началото на войната [срещу Украйна]. През първите няколко дни превеждах статии. Десетки статии. Имах по 16 поста средно на ден

Казват, че повече от 4 поста във Фейсбук не се четат, защото такъв бил алгоритъмът. Обаче се оказа, че не е така, защото ги споделяха хиляди хора, наистина хиляди. Просто българските медии бяха в ступор, а аз се опитвах да давам информация:

• Защо Украйна има право на независимост?
• Какво е  Украйна?
• Каква е нейната история?
• Защо украинците мислят по-независимо от руснаците?
   

Набирах много текстове от руски и английски медии само с едно пръстче, през телефона си. Не съм използвал компютър. Ей с това пръстче за 4 дни съм превел, написал и редактирал 150 страници текст.

Така се превърнах в своеобразна медия. При мен започнаха да идват различни хора, да агитират, да дискутират.

Някъде около четвъртия ден видях един телевизионен репортаж на Наталия Ерис – украинка, която живее в Пловдив и от седем години има бизнес в България. Мъжът ѝ е наполовина украинец, наполовина българин. Около 45 украинци работят за тях, много преди войната.

Наталия Ерис беше първият човек, който започна да изнася тирове, буквално тирове, с помощ за Украйна, още с началото на войната. Аз се свързах с нея. Познавахме се бегло и я попитах от какво има нужда. Тя каза: „Имам контакти в Украйна, но нямам в България.“ И се превърнах в нейния рупор в България.

Започнах да пиша от какво има нужда. Имам звукозаписно студио в София. Използвахме го като помещение, в което да събираме всичко: храна, обувки, дрехи, лекарства, каквото се сетите. Това продължи седмица-две.

Някъде на третия ден обаче се сетих, че има хора, които ще искат да даряват пари. Защото хората са два вида: такива, които имат време, и такива, които имат пари, но нямат време. И написах: „Ако искате, мога да купя неща от ваше име.“ Защото едно е да купиш една скатула с аспирин, друго е да купиш два кашона – цената е различна.

Хората започнаха да ми искат банковата сметка. Аз им я пращах на лични. После разбрах, че няма да стане така, защото по 10 души на ден ме питаха. Публикувах си сметката. Започнаха да пристигат суми. Аз започнах да правя нови и нови кампании.

После се обади Миглена Ереева, която е преподавател по български език от Татянск (бел.ред. в Запорожка област, Украйна). Това са таврийските българи. Не знам дали знаете тяхната история.  Около 1800 г. една група българи отива в бесарабските земи, а още 50 години по-късно част от тях се изселва в Таврия, до Азовско море.

Тези деца от Таврия имаха нужда от помощ. Те са студенти тук първи курс и получават по 200 лева от държавата. Изгубили са всякаква връзка с родителите си. Започнахме да им даваме по 150 лева на месец. Аз само събирах парите и разказвах историите им.

Прозрачен и честен

Основната ми идея беше, че трябва да съм абсолютно прозрачен. Дори когато хората ми казваха: „Няма нужда да ми даваш тези подробни отчети“, аз отговарях: „Не, аз държа! Ето тук инициалите на хората и колко са дали: Б.П. – 1217 лв., Н.С. – 48 лв.“ И така десетки и десетки имена. Не цели имена, защото законът за личните данни не позволява.

И хората полека-лека някак повярваха, че намеренията ми са добри и че правя всичко възможно – не само да бъда прозрачен и честен, а и да обръщам парите им в повече пари. Което нашата държава не прави. Всъщност, това е може би голямата поука от моята инициатива. Че нещата може да се правят и така. Исках да покажа, че може да съберем милион и от него да направим милион и половина.

Това ескалира на 26 ноември с моята инициатива за генераторите, която за два месеца събра 1 380 000 лева. Получи се някаква снежна топка, която се затъркаля и не спря и се въртя и не спря, и се полепваше още по нея, и още... Купихме 433 генератора. Около 360 вече са изнесени.

След това удари земетресението в Турция и Сирия. Аз бях във въздуха. Летях от Исландия през Виена за България. Новината ме хвана на летището във Виена и аз буквално на куц крак, с куфара от едната страна, написах един много кратък пост за Сирия и Турция.

Там вече нещата отидоха в хиперпространството, защото парите, които бяхме събрали за 2 месеца за генератори, тук успяхме да съберем за 7 дни. До момента са 1 280 000 лева за Турция и Сирия. Милион двеста и осемдесет хиляди лева!  Колкото и да ми ръкопляскате, аз не мога да ви кажа как точно става това.

Ако някой пита: „Как става тая работа?“, отговарям: „Става единствено, ако не спираш.“ До последно хората ми казваха: „Няма да можете да влезете в Сирия. Никой не е влязъл в Сирия.“ „Защо за Сирия не събирате? Защо само за Турция?“ Днес успяхме да влезем в Сирия. Ето ги снимките с камионите.

Вижте какво са ни написали: „Ние, изстрадалият сирийски народ от северозападната част на Сирия, благодарим на българските хора за щедростта и съпричастието!“

Единадесет тира успяхме да вкараме в Сирия днес, въпреки протестите, турците. Правех совалки между турското посолство и българското посолство в Анкара, Агенцията за бежанците в ООН. С всички тях да не мислите, че съм се познавал? През последната седмица се запознахме, “на педал”. Защото ми се обаждаха най-невероятни хора: Lufthansa, турските авиолинии…

Интернет като средство за промяна
 

Изведнъж се превърнах в някакъв голям авторитет и това всичко започна от интернет. Всичко тръгва от там и свършва там. Всички тези хора искаха много да помогнат. Завчера към 22:30 ми се обади лично турската посланичка на личния ми телефон и каза: „Какво мога да направя?“

Имаше и едно невероятно момиче, Фати, от Велинград. С Фати също се запознах през интернет.  Баща ѝ е християнин, майката – мюсюлманка – а тя самата е решила да поеме по пътя на майка си. Много е вярваща. Има собствена фондация и беше събрала около двеста палети с дарения в Стара Загора.

Тя една такава слабичка, мъничка, 1.50 см висока. Отиде до Сирия и до последно не се предаде. Казаха й: „Ще трябва да оставиш нещата в нашия склад на Афат. Ние не можем да пускаме камиони така.“ А тя каза: „Не, не, не, не.“ Намери някакъв човек от много далеч, претовариха единадесетте тира в неговите турски камиони срещу 300 евро на парче. Тя успя да договори за тези триста евро тировете не само да минат границата, а да стигнат до самите засегнати градове. Абсолютно чудо! Абсолютно чудо!

Ето това е чудото на социалните мрежи. Те дават възможност. Те са възможност. Те не са нищо повече. Ние сме си, каквито сме си.
Това е същото, като да пееш на микрофон. Преди пеех само фортисимо. Научих, че на микрофон се чуват и тихите нюанси на гласа. Може да се пее пианисимо. Социалните мрежи са този рупор.

Може да говориш тихо. Можеш и да крещиш. Не се налага да крещиш. Ако го правиш добре, стигаш до умовете и сърцата на много хора и нещата се случват.

Със сигурност тези кампании ми дадоха надежда за България. Надеждата, че се ражда гражданско общество, че се променяме, че ставаме нормална страна. 

Още нещо важно

Дарение за Фондация “Манол Пейков и приятели” може да направите на:
Фондация "Манол Пейков и приятели"
Пловдив, бул. Александър Стамболийски 9
ЕИК: 207269020
Търговска банка Д АД
IBAN: BG09DEMI92405000310141
BIC: DEMIBGSF

В основанието за плащане з а д ъ л ж и т е л н о трябва да присъства думата "дарение" (за Украйна, за генератори, за таврийските българчета, за пострадалите от земетресението в Турция и Сирия – или друго по ваш избор).

За да продължаваме да подкрепяме комуникациите в интернет за опазване на околната среда, общоевропейски ценности и демокрация,  гласовете и гледните точки на хората, които все по-рядко звучат в масовите медии, и да отстояваме етичните, демократични и професионални стандарти на журналистика в обществен интерес, имаме нужда от самостоятелност. Можете да подкрепите "Свободните електрони" като направите дарение за фондация „БлуЛинк“. Повече за мисията, визията и дейностите на БлуЛинк може да научите тук.