Re: За думите и Розово

В първите дни след случая в село Розово се изписа много по темата  – след първите гневни и изпълнени със срам коментари се появиха анализи, квалификации, исторически обяснения, хипотези за причините, довели до проявата на агресия и расизъм към бежанците от Сирия. Темата за отговорността – както лична, така и от страна на институциите – и необходимостта от прилагането на съвсем конкретни законови мерки често беше повдигана. А аз се замислих с какво би допринесъл още един коментар, особено написан от дистанцията на времето – освен добавянето на поредния глас към хора на възмутените и огорчените. Трудно ми е да поставям диагнози или правя обобщения, а не познавам закона достатъчно добре, за да посоча всички аспекти от него, които са били погазени в случая. Знам, че са много и, че е важно те да бъдат разпознати, а виновните – да понесат отговорност за случая.

Всъщност темата за отговорността е тази, към която продължавам да се връщам, мислейки за случилото се в Розово. Защото знам, че отговорността не е само юридически термин. Отговорността е това, което произлиза от и същевременно създава условие за разговор, то е онова, което ме кара да търся думи, за да опиша начина, по който вече – искам или не – се оказвам въвлечена в темата.

Отговорността ме принуждава да отвърна на нещо, което ми се случва и ме засяга, но което може и да не е мое. Като Розово. Като България.

От юни 2013 насам често ме питат защо протестирам и ми пука, след като не живея в страната, и с какво право отправям искания, свързани с управлението й. Отговарях, че това, което ни докосва и променя, което ни кара да желаем, мечтаем и страдаме, не е въпрос на идентичност, притежание или местоположение. Че както стачкувам за повишаване на заплатите на преподавателите ми в Англия или за увеличаване на бежанските квоти в Дюселдорф, както ми пука за студентите в Тайван и мигрантите от Непал и Филипините, умиращи по строежите в Катар, така ме интересува какво се случва на мястото, където съм отраснала. Че знаейки български, обичайки хора, които живеят на това място, имайки и спомени, обвързани с България, няма как да не съ-чувствам: както ентусиазма от първите месеци на протеста, така и разочарованието на зимата.

Смятам, че отправяйки политически искания, не можем да го правим от позицията на идентичност и същност, на нещо което вече сме или имаме (националност, пол, раса, етнос). Политиката не ни оставя там, където вече и без това се намираме. Защото полисът е обществено пространство, което се създава и променя, то е прокарано от различия. Не е даденост. Политиката не е просто поприще, отредено на 240 богоизбрани, тя е това, което поставя основите за разговор, за дебат. Тя налага и друг тип отговорност. Отговорност, която е споделена, а това не я кара да намалява, а напротив – да нараства.

Може би затова ми се струва, че случилото се в село Розово, стената пред Парламента, стената по границата с Турция, думите на страх, заплахи и обида, се нуждаят от отговор – даже го изикват. И то не един, а много. Има значение как и какво говорим, кои думи се превръщат в част от средата, която живеем и която ни променя. Може би не всеки отговор ще бъде адекватен. Може би не всяка обида ще бъде забравена, а извинението ще дойде не от там, където е очаквано. Неуместното и неудобното обаче са важни, защото с разногласието си полагат основите за разговор, което пък е част от друг вид политика – скептична към универсални обяснения и лесни отговори.

Когато чуждото, непознатото или онова, което е не на място (може би изкоренено, принудително изгонено, избягало, отвлечено), биват отхвърлени априори от общественото пространство, когато в избора си на думи маскираме малките, уж незначителни, но все пак съществуващи разлики, тогава унищоваме условията за такава една, разногласна, политика. Помня един дебат в Червената къща през декември, когато темата беше протестът и гражданското общество. Беше поставен въпросът за “не-гражданите”: а каква е тяхната роля в промените, които искаме да инициираме? Първата ми мисъл, чувайки това определение, беше на изумление –  някой в България действително мисли и за онези, в лагерите, не-граждани, без право на глас, невидими, изчакващи да им бъдат отредени едни или други права! А се оказа, че въпросът се отнасял за “онези от село” и тяхната притеснителна игнорантност. Не-граждани били всъщност селяните.

За унищожаващи определения от този тип или като “селски фашизъм” говоря, когато си мисля, че има думи, които вместо да отварят нови пространства, всъщност намаляват видимостта към вече съществуващи, проблемни и болни такива. Тези думи не са безобидни описания, а участват активно във формирането на политическата среда.

Дискриминацията има много лица и често, осъждайки едно нейно отражение, всъщност самите ние я проявяваме по друг начин. Струва ми се, че реториката на разделение на граждани от “не-граждани”, вкарана в действие като проява на псевдо-критика към дискриминация спрямо трети, е именно симптом на такава слепота: към детайлите и към наличието на различия между всички участници в полиса.

Нещата винаги са по-комплексни и е трудно да снемеш някого от отговорност по презумция, защото вече е заведен под една или друга категория. Например:

като т.нар. “граждани”, собствената ни свобода на движение в рамките на Европейския Съюз, възможността да учим и работим в чужбина, да получаваме лесно визи за други страни, всъщност е неразривно свързана с ограничаването на движението на други хора, например такива идващи от Близкия Изток или Северна Африка. А те често бягат от режими, преди това поддържани дълго от нашите европейските лидери, защото така е било икономически изгодно.

Името “Крепостта Европа” не е случайно, както не е случайна и смъртта на хиляди хора, опитващи да достигнат стените й. Те са оставяни да умрат във водите на Средиземно море или буквално изритани обратно от гръцки и български гранични патрули. Расизмът е институционализиран както в ЕС, така и в България. Невежеството и глупостта не се ограничават единствено до жителите на някое селце, докато игнорантността може да бъде и стратегически избрана. А “гражданите” не са имунизирани от именно този избор.

Сякаш това, което научих от случая в Розово, е необходимостта от осъзнаването на споделената ни отговорност за средата, в която се намираме. За тези от нас, които боравят с думи, задачата е да намерим такива, които да участват в разгръщането на нови пространства: по-разногласни, по-търпими и допускащи грижата за онова, другото – непознато, уязвимо, ранено.

Това за мен е истинска политика.