Музеят на корупцията

Римляните дали на февруари само 28 дни, за да минава бързо. Този най-малък и най-голям месец в годината.. Ето, руската война в Украйна започна февруари. Но не преди 3 години, а на точно 21 февруари 2014. Марионетният президент Янукович тогава се съгласи на предсрочни избори и в същия ден избяга за Москва. Изгонен от почти милион протестиращи, които четири месеца не си тръгнаха от площадите, заради опита му еднолично и без мандат да обърне страната рязко към Русия. Над сто загинали и хиляди ранени, това беше цената на тези протести. Дни след бягството на Янукович Крим беше окупиран от руснаците. Тогава започна войната срещу Украйна. А дворецът на Янукович стана музей на корупцията. Имал си е лична колекция от ретро автомобили, зоопарк, кортове и голф игрища, много златно и крокодилски кожи. А по стените портрети на самия него - държавния служител - изобразен в различни величави пози. Явно е изгоден бизнес да продаваш народа си парче по парче. Яд ме е, че не успях да видя това място като бях в Киев миналата година.. Историята със Сърбия пък е от сега, февруари 2025. Козирка се срути и уби 15 души през ноември, а протестите сега бият рекорди по численост. Вън са студенти, фермери, медицински работници – всички. Омръзнало им е от Бай Ганьовските номера на президента Вучич и олигархията около него - с Европа, когато ѝ взимат парите, но с Русия, когато трябва да се спазват правила. Познато нали? И когато корупцията започне вече да убива – с козирки без бетон или пътища без асфалт - хората излизат, за да се защитят. Защото обществото на племенно-роднински принцип е гнилоч, изхвърлена в историята още с Просвещението. Тази гнилоч първа ще се намърда да прави скъп ремонт – не защото умее, а защото има връзки. Същата гнилоч не иска конкуренция, справедливост или свобода на словото – защото ако тях ги има, нея няма да я има. Ето тази гнилоч често ни се опакова като „традиционна“, а другото за „чуждо“. А е повече от ясно – тя убива, другото е глътка въздух. Румънците си поеха тая глътка въздух. Февруари 2017 половин милион излязоха по площадите, заради опит за „опраскване“ на съдебната реформа. Едва дни след като се закле, мнозинството в парламента подряза точно частта за политическата корупция в Наказателния кодекс. Протестът ги помля и резултатът го виждаме през Дунава - там политиците внимават къде пипат, има осъдени за злоупотреба с власт, а от една бедна и по-корумпирана страна Румъния се превърна в бумтяща икономика, която привлича хора и идеи, вместо да ги гони. Не, не сме различни хора. Критичната маса е. В страни като Румъния и Украйна населението е голямо и критична маса бързо се развива. Почне ли верижната реакция – не може да се спре, промяната е неизбежна. В по-малките държави идеята, че нещо вече не се търпи трябва да уври в главите на много по-голям процент от хора, за да се стигне до повратната точка, след която няма връщане назад. Такова нещо се случи в България през февруари 1997. До тогава едните бяха свикнали да бачкат тихичко на частно, но с държавни материали или просто чакаха държавната заплата и да се завърне НРБ. Други пък преразпределяха активи и спираха движението по булеварда, когато отиват на кръчма. В един момент държавата фалира, левът се обезцени и хората изпълниха площадите. В онзи февруари бяха насрочени избори, след които за първи и единствен път в най-новата ни история в парламента се настани реформаторско мнозинство. Равносметката ще покаже, че някои от най-смислените неща, случили се на България от 1989 до днес се дължат на онези 4 години след 1997. В тия битки по площадите като в някакво чудо регенерира един ресурс, който първоначално изглежда необратимо загубен. Доверието, грижата за общото, уважението към другия.. Побеждаваш първо собствения си цинизъм и скептицизъм, после помагаш, приютяваш непознати, носиш чай на мръзнещите по площада, благодариш. Или хващаш влака и пътуваш часове към столицата, само за да си част от общността, да допринесеш, да подкрепиш. Така една маса от непознати се превръща в общество. И само ако успее да опази тези ценности един народ ще има шанс да се наложи над онези, които искат да го купят или продадат. Знам, че украинците успяха през 2014-та, ще успеят и сега. Вярвам, че и ние сме общност, която няма да позволи да бъде купена или продадена, макар купувачи и продавачи да има много наоколо. Да, в Украйна през 2014 се случи това, което се случи в България през 1997. Отскубнахме се от орбитата на една черна дупка, която ни дърпаше надолу. Повярвахме, че има алтернатива на оная гнилоч и решихме някак да вървим напред. Това не е избор на посока изток или запад, а между добро и зло. Всички велики демокрации са минали през същото преди да узреят до идеята, че благосъстоянието на един народ зависи от честните правила и от равенството пред закона. А пътищата назад винаги са повече от тези, които трябва да прокарваме напред. Така стигаме и до последната февруарска история. На 30 януари 1933 един човек със смешна прическа е назначен за канцлер на Германия. Февруари минава като миг и на 5 март се провеждат последните многопартийни избори. След това партията е една. За тези 5 седмици нацистите овладяват радиото и службите, пренаписват закони, налагат терор. Съдиите остават последен действащ защитен механизъм на демокрацията, но и те са отстреляни един по един. Хипнотизираната тълпа се понася към собствения си край, а една цивилизация на технологии, опера и високо изкуство е обречена завинаги да съжалява за годините, които ще последват. Февруари като бъдеще, което е било.. Приятно возене, както се казва! В такива случаи е най-добре човек да се абстрахира от шума, да прекарва повече време офлайн, да се напъне да е по-активен гражданин, да захвърли цинизма си, да се хване за по-важните неща в тоя живот и да се подготви да ги отстоява. Щото ще ни се налага.